Криминалният психолог Неделчо Стойчев е роден на 18 декември 1959 г. в Пловдив Завършил психология в Софийския университет. От 1992 до 1997 г. е психолог в Института по психология на МВР. Между 1997 и 1998 г. е научен сътрудник I-ва степен. От 1998 – 2009 г. е началник на сектор в Института по психология. От 2009 г. до 2013 г. е директор на Института по психология. През 2014 г. е началник на кабинета на вътрешния министър Йордан Бакалов. От 2014 до 2016 г. е заместник-ректор на Академията на МВР. От 2016 г. е ректор на Академията на МВР до пенсионирането си през декември 2019 г. Преподавател по психология в Софийския университет и в Академията на МВР. Ето какво каза той в интервю за колегите от „24 часа“:
– Доц. Стойчев, дете застреля баща си полицай в Пловдив. Как ще се отрази това на живота и на психиката му, г-н Стойчев?
– Това е истинска драма за цялото семейство и най-вече за детето. Случката носи много силен емоционален заряд и травматичен характер. Това е реално едно непредумишлено убийство, за което обаче чувството за вина ще бъде изключително силно, най-вероятно през целия живот на това дете.
Не знам по какъв начин трябва да се подходи към него в тази ранна възраст, но и по-късно, за да има успокояване и преодоляване на този травматичен епизод. Травмата няма как да бъде изцяло преодоляна. Чувството за вина е огромно. В такива случаи си казваме: “Ако бях там, можех да му помогна“, “Ако не бяхме отишли еди-къде си, това можеше да не се случи.“ Тези травматични епизоди често прерастват в посттравматично стресово разстройство, което е една усложнена реакция във времето. Не само детето ще има такива травматични преживявания, но и неговата майка, която най-вероятно ще казва: “Трябваше аз да го гледам“.
– Може ли да се стигне до цялата истина само с разговори с дете на 7 г.?
– Това е тежка ситуация с травматично преживяване, каквото момчето е преживяло при изстрела, който неволно е произвело и баща му е загинал. Трябва да мине известно време, за да може да преминат тези първоначални емоционални реакции и шок, когато съзнанието е затъмнено. Една от особеностите на защитните функции на човешкото съзнание е, че спомените за известно време се заличават в съзнанието. Така човек се адаптира към ситуацията, в която е изпаднал. Нужно е време, за да изплува истинският спомен.
– Трудни събеседници ли са децата в тази ситуация?
– Да. При тях травмата е много по-силна, отколкото при възрастните. Несъзнателно се активира защитният механизъм чрез мълчание и нежелание за контакт. Много често, за да се съхраним от едно такова травматично преживяване, ние изтласкване спомена. Но трябва да дойде някакъв период от живота, случка или стимул, който да накара човека да си спомни. От една страна, децата изтласкват спомена, за да не се травмират. Понякога, дори и когато не е пряко замесено, детето е склонно да фантазира, да изкривява реалността. Всички го правим, за да можем да поддържаме вътрешния си баланс
– Какво може да накара едно дете да вземе пистолет, ако не му е даден в ръцете?
– Имало е много такива случаи през годините. Обикновено на детето му се дава достъп до оръжието. Дори може да се възприема като геройска постъпка да му се даде пистолет, да стреля с него. В случая от Пловдив вероятно става дума за небрежност от страна на възрастния. Такива инциденти с неволни изстрели се получават, когато е забравен патронът в цевта. Даваш пистолета, вадиш пълнителя, обаче забравяш да извадиш патрона, който е в цевта.
– Преди месеци друго дете във Враца простреля братовчед си. Месец по късно пак дете простреля друго на рожден ден в Арбанаси. Защо българинът е толкова нехаен към оръжията си?
– Не може всички случаи да се обобщават. Става дума за конкретни хора, които се отнасят по-лекомислено или се е употребил алкохол. Тогава няма контрол и дете взема оръжията, с които е имало възможност да борави и преди това. Момчетата се идентифицират с модела на поведение на бащите си. Ако бащата е привързан към оръжието, децата обикновено се опитват да ги копират. Много често бащите дават на децата да боравят с оръжията им.
– Далеч ли е България от масовите убийства, които се случват в училищата в САЩ?
Да. Масовите убийства са свързани с много тежки травматични преживявания на извършителите. Те се чувстват тотално фрустрирани в определена среда, на която отмъщават. Ако разровим причините на така наречения пусков фактор, за да може дете, младеж или дори възрастен да отиде вкъщи, да вземе пистолет и да се върне там, където работи или учи, и да започне да стреля, той е преживял някаква емоционална или материална щета. Тя може да е незначителна, но за него е от висока субективна значимост. И после се чудят как този неудачник е направил това. Но има капка, която прелива чашата.
Тази нарцистична травма не може да се преодолее по друг начин, освен да унищожи причинителите на неговото страдание. Писали му двойка, изгонили го от училище, преместили го в друг клас, уволнили го от работа, жена му го напуснала. Тези хора нямат вътрешен ресурс, за да преодолеят нарцистичната травма. В САЩ има предпоставка за тези събития. Това е лицемерният морал. Там хората са научени, че училището, властта, работодателите винаги постъпват правилно и зачитат човешките права.
Държи се на християнския морал, на ценностите. А в практиката всичките тези неща са тотално незачитани и оттам се получава срив в доверието към институциите. Когато се натрупват негативни преживявания и травми, те няма какво друго да направят, освен да отидат и да се опитат да разтоварят емоционалната си неудовлетвореност, като упражнят насилие. В България нямаме такива случаи, не сме чак толкова лицемерни.
– Защо е толкова важно за хората да носят оръжие? Пистолети, ножове и спрейове пълнят дори дамските чанти. В колите има бухалка, щанга…
– Чувството за сигурност и справедливост е дълбоко нарушено през последните 35 г. Отпаднаха много вътрешни и външни задръжки в поведението на хората. Вече не е модерно да си възпитан, не е модерно да спазваш правилата. Непрекъснато се налага този неолиберален възглед, че човек трябва да бъде себе си, което от гледна точка на психологията означава да не зачиташ другите хора, да си настроен егоцентрично, насочен към собствените си желания. Има обща несигурност в цяла Европа.
Мигрантската вълна например. Логично е хората да помислят за сигурността си и затова носят пистолети, ножове, спрейове – заради рисковата среда. Други имат пистолети, защото по този начин демонстрират надмощие над другите, това поддържа егото им. Често мъже, които имат по-дълбоки комплекси за малоценност, се опитват да компенсират това чрез притежание на различни ценни вещи. Една от които е оръжието.
– Как се промени престъпността днес в сравнение с времето, когато бяхте в Института по психология на МВР?
– Няма драстична разлика. Нищо не може да се прикрие, както беше при социализма. Има ръст на насилствените престъпления заради липсата на индивидуални задръжки в поведението на хората. Колкото и институциите да предприемат мерки, те не може да наложат диктатура или някакви крути насилствени ограничения спрямо хората, които нямат вътрешния ресурс да спазват правилата и да зачитат достойнството на другия. Ниският праг на самоконтрол и задръжки води до непрекъснати случаи на насилие. Като всичко това много често се катализира след употребата на алкохол. Колкото и да изглежда парадоксално за някои хора, не употребата на наркотици, а на алкохол.
– Домашното насилие също се увеличава, а често алкохолът е част от проблема. Защо не може да се реши, въпреки че постоянно се вземат мерки?
– Насилниците често се представят и за жертви. В този случай има винаги някаква престъпна симбиоза, в която жертвата дава възможност на насилника да се чувства силен. Всъщност той държи тази жертва, за да подобрява личното си самочувствие. Тоест той има проблем с жените от най-ранна възраст. Това е връзката на момчето с майката. Една майка, която е била неадекватна или е изземвала ролята на бащата, винаги може да доведе сина си дотам, че жените да са за него хора от втора категория. Не е вярно, че това е характерна черта на българина. По-скоро това са инциденти, на които се обръща внимание, когато се натрупат за кратко време.
Проблемът е, че когато има данни за такъв насилник, не трябва да се чака да се стигне до тежката телесна повреда или до убийството на жертвата, а трябва да се вземат мерки по-рано, и то от близките на жертвата. В началото много насилници са обаятелни, чаровни, но и добри манипулатори. Умеят да примамват жертвата, да ѝ внушават чувство на вина.
Дори се представят за жертви, и то много успешно. Един известен актьор беше набил колежка и изведнъж се оказа, че той едва ли не е имал право. Не, нямаш право да биеш жена, независимо какво е казала. Семейният насилник често е най-яркият представител на така наречения типаж на авторитарния човек. Този, който е по-слаб от теб, го мачкаш и го биеш, а пък този, който е по-силен, раболепно се съгласяваш с всичките му изисквания.
– Въпреки това домашното насилие расте, както и войната по пътища. Защо не спазваме правилата и търсим отговорност само от институциите, които се борят с последствията?
Всичко е в съзнанието на хората. Чрез наградите и наказанията формираме устойчив модел на поведение. Законовите наказания са точно този модел на въздействие. Но от друга страна социализацията е превръщането на обществените норми във вътрешни правила на поведение. Всяко общество може да функционира не само по отношение на формалните правила, но и на неписаните. Тези правила, които са свързани с морала, с това, което е допустимо и недопустимо, с доброто и злото.
А това се формира в семейството, което също носи отговорност. Но да видим и какво се налага в обществото. Кои са героите на днешния ден? Това са хора, които функционират на много примитивно социално равнище. Това се мултиплицира непрекъснато – в попфолка, в риалити форматите, където не е нужно да си интелигентен, а да имаш мускули, за да станеш суперзвезда. Младите се идентифицират с този модел.
– Какво ви прави впечатление от практиката ви в МВР и сега, което не се е променило?
– Когато има престъпление, има щета. За ощетените резултатът от разкриването на престъплението е много важен. Трябва да има респект към жертвите, на тях малко им се обръща внимание. Не само от гледна точка на психологията и на тяхното място в обществото, но и от гледна точка на законодателството. Повечето закони са фиксирани върху това да не се нарушат правата на извършителите на престъпления. Дават се всякакви възможности с умели адвокати да намерят пролуки в закона и да не изтърпяват докрай наказанието си.
Когато говорим за ефект от системата на наказанията, трябва да мислим за превенцията на наказанията. Превенцията на наказанията не е тяхната тежест, а в системното им прилагане. Тоест, ако ти си направил нещо, да знаеш, че няма как да се измъкнеш. И това формира и устойчивото чувство за справедливост у хората. Сега то липсва. Няма как да вярваш на институции, които не могат да ти гарантират устойчиво чувство за справедливост.
